Меланхоличното дете | Рудолф ЩАЙНЕР и Тайната на четирите темперамента
(Porträt der Mademoiselle Ravoux, 1890, Vincent van Gogh)
Сложно е държанието по отношение на меланхоличното дете. Какво би трябвало да създадем, когато сме обезпокоени от заплашващата ограниченост на меланхоличния характер на детето, когато не можем да му внушим това, което то не има? Трябва да разчитаме на това, че то има в себе си силата таман да обича пречките, да държи на съпротивата. Ако желаеме да вкараме в правия път тази специфичност на темперамента му, би трябвало да пренасочим тази мощ от вътрешното към външното. Тук е изключително значимо човек да не разчита на това, че може с благи думи да накара детето да се откаже от своята тъга и болежка или да го отучи от тях; тъй като то има влечение тъкмо към това, към тази необщителност, тъй като физическият инструмент на неговото тяло му основава известни усложнения. Ние би трябвало да разчитаме основно на това, което имаме; би трябвало да се грижим за това, което е налице. За възпитателя на меланхоличното дете ще бъде изключително належащо да му покаже, че има тъга на тоя свят. Ако желаеме да подходим към това дете като възпитатели, то би трябвало и тук да открием точката, от която да изходим.
Меланхоличното дете е предразположено към болката; то има влечение към болката, към неудоволствието; те са заседнали в душата, тях не можем да изкореним, само че можем да ги пренасочим. И тук има едно средство: да демонстрираме на меланхоличното дете на първо място, по какъв начин един човек може да страда. Нека го оставим да изпита таман във външния свят оправдана болежка, оправдана тъга, с цел да разбере, че има неща, поради които то може да изпита болежка. Ето за това става дума. Ако желаете да го зарадвате, накарайте го да се прибере в личната си унилост. Само не трябва да се мисли, че човек би трябвало да забавлява детето, да се пробва да го развеселява. Човек не трябва да го развлича; по този начин единствено ще затвърдите неговото отчаяние, болката в душата. Ако го тласкате натам, където може да откри наслаждение, то ще става все по-затворено и по-затворено. Изобщо добре е, когато човек се опита да лекува младия песимист не като го обкръжава с ведра компания, ами като го остави да изпита оправдана болежка. Пренасочете детето като му покажете, че в света има страдалчество. То би трябвало да види, че в живота има неща, които могат да накарат човек да изпита болежка. Макар и да не трябва да се прекалява, всичко зависи въпреки всичко от това да бъде провокирана болежка от външните неща, която да го отклони от вътрешната.
Не е елементарно да се направлява меланхоличното дете. Но тук още веднъж има едно магическо средство. Както при сангвиничното дете магическите слова са любовта към една персона, при холеричното почитта и уважението към качествата на възпитателя, то при меланхоличното дете това, от което зависи всичко, е възпитателите да бъдат персони, които в живота са минали през известни тествания, които работят и приказват, изхождайки от своя кондензиран с тествания живот. Детето би трябвало да усеща, че възпитателят в действителност е познал болката. Накарайте детето да разпознае във всички неизброими неща от живота персоналните житейски драми. Най-щастлив е меланхоликът, който може да израсне покрай човек, който е излязъл умен от тежките преживявания; тогава една душа влияе на друга по най-успешен метод. Когато до меланхоличното дете стои човек, който, обратно на основаващото се в душата на детето увлечение към скръбта, може да приказва изцяло основателно за болки и премеждия, които му е предизвикал външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това шерване на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болежка. Един човек, който може да накара другите да почувстват и усетят в описа му, че е бил подложен на тествания от ориста, подобен човек е берекет за меланхоличното дете.
(Retrato de Camille Roulin, 1888, Vincent van Gogh)
Всяко нещо, с което обкръжаваме детето, би трябвало да бъде съобразено с неговите пристрастености. Ето за какво е потребно, в случай че пред това дете - колкото и необичайно да звучи – издигаме действителни трудности, спънки, тъй че то да може да изпита оправдана тъга за избрани неща. Най-доброто образование за едно такова дете е, когато влечението към вътрешната тъга, горест, се пренасочи по този начин, че това, което е налице като влечение, може да се разгърне благодарение на външните трудности и спънки. Тогава детето, душата на детето, ще влезе в други релси.
При самовъзпитанието може да използваме същия метод; постоянно би трябвало да оставяме нашите налични предразположения и сили да се проявят, и не трябва да ги потискаме изкуствено. Ако да вземем за пример холеричният характер се показва толкоз мощно в нас, че стартира да ни пречи, тогава би трябвало да оставим тази намираща се в нас мощ да се прояви на воля, като търсим такива неща, в които в известно отношение да пречупим нашата мощ, които не водят нашите сили наникъде, и то в такива неща, които са незначителни, маловажни. Ако пък сме меланхолици, ще създадем добре, в случай че открием външно оправдани болки и страдания в живота, с цел да имаме опция да изживеем нашата потиснатост във външния свят; тогава ще реализираме нужния баланс.
От „ Тайната на четирите темперамента ”, Рудолф ЩАЙНЕР, изд. Даскалов
Картини: en.wikipedia.org, commons.wikimedia.org
